Възхищавам им се по махленски

1. Понякога, като прочета или чуя някого и така ме докосне, че чак се отърка до кръв и ми се иска да пофамилиарнича с автора, като смугла лейди от есе на Де Куинси (или просто задъхан таралеж), а някак си не е прието. Ето например, Бердяев казал: "Интелигенцията не може да живее в настоящето, тя живее в бъдещето, а понякога и в миналото" и ми се иска да кажа възхитен: ей, Бердяйка, как си го казал, копеле! Но, първо ще е проява на неуважение и второ - на невъзпитаност (Николай Бердяев 1874 - 1948)

2. Или примерно, Бродски (1940 - 1996) в "Похвала на скуката" (пред американски абсолвенти, 1989): "Значителна част от това, което ви предстои, ще бъде породено от скуката". И да му кажа: Бродски! Позна, пич! Но пак ще е проява на онова горното и се въздържам.

3. Или Пол Валери бил казал: "Бог създаде всичко от нищото. Нищото обаче прозира". И да му кажа: Пол, нито те знам, нито те познавам, но много яко си го казал, наистина прозира, братле! Или по-учтивото "Да, мосю Валери, железен сте!" и т.н. Но какво братле ми е Пол Валери, какъв железен ми е той (1871 - 1945)

4. Или Колтрейн (1926 - 1967) в Giant steps - още докато го слушам и му казвам - Джон, дай да се разберем, ако ще свириш, свири за нас тука, а не за жителите на съседна галактика, плийз. Това смятам, че даже е комплимент, но пак не смея да говоря така с него.

5. Тази нерешителност и даже страх, да се обръщам към гении, сякаш са ми приятели от махалата, предполагам ми е остатък от комунизма, не виждам от какво друго ще е.

* На рисунката: жена, за пръв път чула пиеса на Джон Колтрейн

Илюзии и път

1. Карам си по вътрешните пътчета между гръцки селца с имена Ливадия, Родополи, Платанакия и си мисля колко майсторски успявам да не се загубя. С каква безпогрешна интуиция, при всяко двоене, хващам именно верния път, въпреки че са абсолютно идентични.

И както си се възхищавам, забивам в погрешния, насочвам се срещу планината, влизам в някакво село, улиците стават все по тесни, стръмни и махленски, хората ме гледат любопитно или с насмешка. "Да си го начукам в интуитивиста", мисля унесено. Подпирам глава и намалявам - нека решат, че специално съм дошъл, ей така, на гости - да помедитирам, да им се полюбувам. Все пак ми е напрегнато и дебна къде да обърна. Кошмарът ми е, че накрая ще стигна до оная последна къща, където пътят свършва и ще трябва да напусна анонимността на автомобила си и да отговарям на въпроси.

2. Всъщност, изпробвам една нова формула на ескапизъм /някои го наричат "щастие"/, подсказана ми от Бродски:

"...и значи, остават само

илюзията и пътят."

3. Тоя как познава, железен е! Самотният път - човек си слуша мислите, говори със страховете и фантазиите си, улавя две-три илюзии. След това се стъмва и трябва да се прибираш.

4. Но пък какви очарователни гледки. Ето пример - селска църква на фона на планината Керкини. Е, разбира се, това не е никакво Керкини, това си е Беласица. Кой както го разбира, но планината е една.

За Франкъл

1. Гледах една видеолекция за Виктор Франкъл. По време на престоя си в немските концлагери, той три пъти е бил в списъците за газовата камера и все пак оживява.

Първи път: лекарят на лагера го спасил, защото му трябвал помощник /Франкъл е лекар/.

Втори път: бил е 100-тен в списък от сто лагерници планирани за убиване, но един от пазачите добавил в списъка омразен нему концлагерист. Франкъл станал сто и първи и отпаднал от списъка /немците обичат да им е точно/.

Трети път: чакайки ешелона да дойде и да го отведе за да бъде задушен с газ, Франкъл извел концепцията си за евристичния оптимизъм.

"А може ли някой, абсолютно стопроцентно да ти гарантира, че утре ще умреш? - запитал се той. 

- Със сигурност не - отговорил си.

- След като няма такава гаранция, ти остава единственият избор - да живееш и да се обърнеш към възможностите, които настоящето ти предлага". 

На следващият ден, ешелонът, по необясними причини не пристигнал. Франкъл оживял за трети път.

2. Франкъл: "интелектуалният ми стил се състои в това, да домислям нещата докрай".

3. Бродски /без връзка с досегашното/: време е да спрем да сме само говорещи следствия на събитията и да станем тяхна причина.