Албум - деридум

 

Подариха ми албумче с текстове за Дерида, но на френски - гледам само картинките. Ето все пак едно откъсче от "Що е поезия":

"Притчата, дарена ти от стиха, която би могъл да разкажеш, е емблематична: някой пише теб, за теб, на теб, върху теб. Не, по-скоро един знак адресиран към теб, оставен и доверен на теб, придружен със заповед, всъщност, установен в същия този ред, който от своя страна те създава, посочвайки произхода ти или отреждайки ти място: разруши ме или по-добре направи невидимо за външния свят това, което ме крепи. Във всеки случай направи това, което трябва да се направи, така че произходът на знака да стане отсега нататък неоткриваем или непознаваем."

Лекция

1. Изкарах пак една гетсиманска нощ. Спях или не спях, но все едно в съня ми се промъкваха частици реалност. Появи се покойната ми леля. Тя винаги е твърдяла, че по природа съм добър човек и даже с известни способности - да правя не каквото трябва, а каквото си искам, да дружа не с когото трябва, а с когото си искам. "Но главното при теб - казваше тя - е, че можеш систематично да вършиш глупости, преструвайки се, че не различаваш добро и зло". Нейният подход (“Първо разобличи злото, чак после познай доброто”), винаги ми е бил абсолютно чужд. Даже и досега
2. Вместо в обичайната си роля на поддържащ артист, неочаквано се бях озовал в огромна аудитория пълна със студенти, на които тя настоя да чета лекция, без да имам никаква представа за темата. Генерирах няколко уводни фрази на псевдонаучен волапюк и внезапно си изясних, че ще им говоря за “двете съвършено различни значения на понятието "differance" у Ж. Д”. Това, че вече имам тема ме успокои, докато не открих, че чета лекцията си на френски - език, който познавам слабо, предимно от произведения на Илф и Петров и от няколко субтитрирани филма с Катрин Д.
3. Напрягайки се страшно, успях да им обясня, че знанието е “сомасемантично”, съединявайки, според мен доста сполучливо, “сома” (тяло) и “сема” (знак) - слава богу, интернационални термини. После затънах в неразбираеми подробности - един проверен начин да не могат да ти контролират езика, а оттам и съдържанието
4. Но бях абсолютно убеден, че лекцията мина добре. След като им казах “фин” - надписът, наследен от магията на френското кино, студентите се изнизаха край мен с лица, които бих нарекъл “просветлено-благодарни”. Можех вече да започна да се наслаждавам на разкошната смес от удовлетворение и нарцистична анестезия за чуждото страдание, но леля ми пак се появи (седяла е в залата?). Без капка укор или злорадство ме помоли преди да изляза иззад катедрата да се наметна с нещо, защото “да, ние сме роби на случая, но не трябва да се прекалява”. Какво да се намятам, по-скоро трябваше да обуя нещо - бях гол под кръста

* на сн.: красива юзина

Мъничко Дерида

Oт: "Що е поезия", прев. Камен Петров

Дарбата на стихотворението, да не се позовава на нищо, без заглавие, то не инсценира повече, то се случва, без да си го очаквал, прекъсвайки дъха, прекъсвайки всички връзки с дискурсивната, и най-вече с литературната поезия.

Сред същите пепелища на тази генеалогия. Не фениксът, не орелът, таралежът, много ниско, ниско долу, близо до земята. Нито възвишен, нито безтелесен, ангелски може би за известно време.

Отсега нататък ти ще наричаш стихотворение една определена страст на единствения белег, подписът, който повтаря своето разпиляване всеки път отвъд logos-а, ахуманен, едва опитомен, непригоден отново към семейството на субекта: едно преобърнато животно, търкалящо се на топка, обърнато към другото и към себе си, накратко, нещо – скромно и въздържано – близо до земята, смирението, че преименуваш – така пренасяйки те в името отвъд името, един катахрезисен таралеж, стрелите му, държани в готовност, когато този слепец без възраст чува, но не вижда да идва смъртта.

Стихотворението може да се търкаля на топка, но то е още, за да обърне своите остри знаци към външното.

* на сн.: Дългоноса маймуна, Nasalis larvatus

Мечти прекрасни

1. Винаги съм си мечтал, на преглед да ми дойде някой, който да започне така:

"Може би, ще настъпи ден, когато ще престанат да разбират що е лудост. Тази фигура ще се затвори в себе си, непозволявайки повече да се отгатват следите, които би оставила. А за неизкушения поглед, дали тези следи ще са нещо друго, освен обикновени черни резки?

Най-вероятно, те ще са вписани в конфигурации, които днес ние по никакъв начин не можем да нарисуваме, но които в бъдеще ще станат необходими координати за разчитане на нашето битие, на културата ни и на нас самите. Тогава неврозите ще бъдат конституиращи форми на обществото ни, а не отклонение от тях. И всичко това, което днес преживяваме като нещо пределно или странно, или непоносимо, ще достигне една безметежна позитивност. И всичко Надпределно, Непозволено, всичко, което днес обозначава нашите граници, ще започне изведнъж да обозначава нас самите."

/от "Лудостта - отсъствие на дело" на М. Фуко/

2. Или пък, да започне да ми описва проблемите си така:

"...тези чудовищни състояния на физически притиснатия мозък, празнотата, толкова потискаща, че и висшата работа на мисълта и нейните терзания се процеждат навън само като безкрайна лъжа."

/А. Арто, в писмо до Анаис Нин, 1933 г./

3. Или пък, да подслушам, как колеги ме обсъждат в коридора по следния начин:

"Него го довежда до ужас неавтентичността на собствения аз, вечната обреченост да говориш на езика на другия, гнусната необходимост ежеминутно да разрушаваш изплъзващата се цялост, фалшифицирайки я в безполезни и нелепи образи."

/С. Зонтаг за Арто/

4. И накрая на работния ден, да поспорим с някой пациент, например за Фуко:

"...не история на психиатрията, казва Фуко, а на самата лудост, с целия и плам, до пленяването и от знанието. Става дума да се избегне капанът или наивността на обективизма, които очевидно се състоят в това, да се пише на езика на класическия разум, използвайки понятия, които исторически служат като инструменти за пленяването на лудостта; на шлифования и полицейски език на разума да се пише история на най-дивата лудост, която живее и диша, все още непленена и необездвижена от пипалата на същия този класически разум."

/Ж. Дерида в "Cogito и история на лудостта"/.

5. Вместо това, идват безметежно позитивни старци 80+ да ми съобщят, че сутрин като станат им се вие свят. Накъде отива този свят, накъде се вие?

* на сн.: Анаис Нин в комиксов вариант