Христология, Зонтаг, Обломов

1. И колко дълго още ще търпя винаги глуповатият партньор на главния герой - Панса/Дон Кихот, Хорацио/Хамлет, Уотсън/Холмс, Воробянинов/Бендер? Ако е някакъв вид антитеза, та да ми изпъкне - няма нужда, той и така е изпъкнал. Или пък, да е "преходен обект", за по-безболезнена идентификация с него? Или ми намеква да избера по-тъпичкия, защото главният герой по дефиниция е подражаем, но непознаваем, освен в ученическите съчинения? Христологичен, както казват някои.

2. Сюзън Зонтаг разказва, че като ученичка, с приятелката си Мерил, разбрали, че в съседство живее Томас Ман и решили да му гостуват за да си говорят за литература. Речено-сторено, поканили ги на чай и бисквити. В разговора, Ман предположил, че от американските автори и те като него, смятат Хемингуей за най-представителен. Двете приятелки не го били чели. Зонтаг знаела, че е "...популярен автор, чийто романи превръщаха в романтични филми (обичах Хъмфри Богърт), пишещ за риболов и бокс (мразех спорта). Никога не ми е звучал като писател, който би трябвало да прочета..." и казала: "Е, Вие сте велик писател, как е възможно да харесвате този пройдоха, който следва вкусовете на тълпата?" Получило се малко неудобно.
3. От Дм. Биков - "Обломов" - руският психеделичен роман"

Цялото творчество на Гончаров е сага за това, как хората правят всичко друго, но не и каквото трябва. "Обломов" описва състоянието когато ще ставаш за училище, а наоколо е тъмно и студено и ти лежиш под топлото одеяло и си казваш: "Още пет минути". "Обломов" не трябва да се чете, в него трябва да се потопиш. Това е психологически роман, действащ като наркотик. С помощта на изтънчени, сложни техники Гончаров не описва състоянието на Обломов, а те потапя в него. В полусъня, в неврозата - когато трябва да станеш, но не можеш, когато трябва нещо да свършиш, а ти не разбираш как. Гончаров вкарва читателя в транса, в който и самият герой се намира през по-голямата част от живота си.

Мечти прекрасни

1. Винаги съм си мечтал, на преглед да ми дойде някой, който да започне така:

"Може би, ще настъпи ден, когато ще престанат да разбират що е лудост. Тази фигура ще се затвори в себе си, непозволявайки повече да се отгатват следите, които би оставила. А за неизкушения поглед, дали тези следи ще са нещо друго, освен обикновени черни резки?

Най-вероятно, те ще са вписани в конфигурации, които днес ние по никакъв начин не можем да нарисуваме, но които в бъдеще ще станат необходими координати за разчитане на нашето битие, на културата ни и на нас самите. Тогава неврозите ще бъдат конституиращи форми на обществото ни, а не отклонение от тях. И всичко това, което днес преживяваме като нещо пределно или странно, или непоносимо, ще достигне една безметежна позитивност. И всичко Надпределно, Непозволено, всичко, което днес обозначава нашите граници, ще започне изведнъж да обозначава нас самите."

/от "Лудостта - отсъствие на дело" на М. Фуко/

2. Или пък, да започне да ми описва проблемите си така:

"...тези чудовищни състояния на физически притиснатия мозък, празнотата, толкова потискаща, че и висшата работа на мисълта и нейните терзания се процеждат навън само като безкрайна лъжа."

/А. Арто, в писмо до Анаис Нин, 1933 г./

3. Или пък, да подслушам, как колеги ме обсъждат в коридора по следния начин:

"Него го довежда до ужас неавтентичността на собствения аз, вечната обреченост да говориш на езика на другия, гнусната необходимост ежеминутно да разрушаваш изплъзващата се цялост, фалшифицирайки я в безполезни и нелепи образи."

/С. Зонтаг за Арто/

4. И накрая на работния ден, да поспорим с някой пациент, например за Фуко:

"...не история на психиатрията, казва Фуко, а на самата лудост, с целия и плам, до пленяването и от знанието. Става дума да се избегне капанът или наивността на обективизма, които очевидно се състоят в това, да се пише на езика на класическия разум, използвайки понятия, които исторически служат като инструменти за пленяването на лудостта; на шлифования и полицейски език на разума да се пише история на най-дивата лудост, която живее и диша, все още непленена и необездвижена от пипалата на същия този класически разум."

/Ж. Дерида в "Cogito и история на лудостта"/.

5. Вместо това, идват безметежно позитивни старци 80+ да ми съобщят, че сутрин като станат им се вие свят. Накъде отива този свят, накъде се вие?

* на сн.: Анаис Нин в комиксов вариант

Март - фрагментчета

1. "Желанието няма история", казва Зонтаг. Страхотно. Ето така работят афоризмите - знаеш, че нещо е така, но прелестният начин, по който го изтръгват от контекста и те шибват с него като с камшик по мозъка, и бликва рояк искри от нови асоциации. Хубаво е, коанесто е.

2. На един фестивал за детски филми /извинявам се, ама в Русия/, на журито му хрумнало, че след като жанрът е детски, защо да не съставят и едно алтернативно жури, само от деца. Речено-сторено. Поканили те десетина пъпчиви тийнове и настанал ужасен ужас. Както повечето хора са забелязали, тийнът адски мрази да го питат: "кажи сега, това хареса ли ти и защо?" Тийнът го е страх да си каже какво харесва. А харесва той, например, качествени колекции с голи мацки или подобен артхаус.

3. Като начало, децата грижливо задраскали всички по-стойностни филми. В едни те видели "пропаганда на насилието", в други "безплодно мъдруване", в трети "подтикване към асоциалност". Къде е грешката?

На дечицата им предписали да поемат ролята на възрастни и те започнали да се държат според собствената си представа за "възрастен". Резултатът, виждаме, е чудовищен.

* тинейджър, заснет от Франк Хорват