Донкихотщини - два текста

1. От 51-во есе на Хавиер Лансон - “Опровергавам слуховете”
За да си измислиш новина, няма нищо по-ефикасно от това да я отричаш категорично. Спомням си, че навремето ми доставяше удоволствие да опровергавам в кръга на средно близките си приятели въображаемия слух, който ми приписваше сантиментална връзка с някоя тогавашна красавица: “Нямам какво да кажа за Айтана Санчес Хихон”, казвах тайнствено; “Понастоящем ние с Жудит Маско не поддържаме връзка”; или понякога, още по-дръзко: “Моля не ме питайте повече за приятелството ми с Брук Шийлдс”. Намятайки одеждите на достойнството и дискретността, аз давах да се разбере, че едно може би старомодно чувство на кавалерство ме спира да говоря по тези лични въпроси. Съблазнител и кавалер едновременно благодарение на едно сдържано опровержение
2. Набоков
Винаги съм бил убеден, че в битките си с реалността Дон Кихот търпи тотално поражение, но се оказвам в заблуда. Набоков (лекции за Дон Кихот, Харвард, 1951) систематизира всички сблъсъци на Хидалгото с въображаеми или не “същества и предмети” и ето какво се оказва.
Сраженията са четиридесет, Набоков ги изброява и анализира, и повлиян от увлечението си към тениса, им присвоява точки за всяка победа или загуба. Неочаквано разбираме, че Дон Кихот приключва с краен резултат 20:20.
“Или ако се придържаме към броенето в тениса - 6:3, 3:6, 6:4, 5:7. Но петият сет няма да бъде изигран - мачът е прекъснат от Смъртта. Нещо повече - в първата и втората част на книгата, резултатът също е равен - 13:13 и 7:7, съответно. Странно е да се открие толкова устойчиво равновесие на победи и поражения - отбелязва Набоков - в не твърде свързаната, с вплетена жива нишка книга. Причината за това е тайнственият усет на писателя, художествената му интуиция, стремяща се към хармония”
3. Излиза, че “борбата с вятърни мелници” е един доста читав метод за измъкване от Системата. Доколкото разбирам, има хора които го практикуват и досега. Познавам някои.

* ил.: чертеж на вятърна мелница, направен от Набоков

Фабула раза

1. В рамките на обществения договор за окончателно сливане на реалността с карнавала (по Бахтин), където лилипути от Огледалния свят яздят преобърнати мечки на велосипеди, а красотата съществува докато е фертилна (след това - респект или мълчание), мисля, че има нужда от банки за мозъци произвеждащи смисъл и излъчващи я безконтактно в социума
2. Стойността на думите в света на мъртвешкия клиширан език на социалните мрежи клони към нула. Хората сякаш не разговарят, а извършват някакви обреди. Не е важно казаното, а кой и кога го е казал. Новата ФБ космогония - зловеща книжка за оцветяване. Както Набоков (“Покана за екзекуция”) казва за директора на затвора: “лице избрано без любов”
3. - Защо винаги получавам не това, което искам?
- А какво искаш?
- Не знам.

(Като шоколад с морска сол - вкусен е, а не би трябвало)

* сн. Nong Vang

Тацитно несъгласие

1. Забелязвам, как oт един момент нататък (при всеки различно), човек започва да се движи напред гърбом. Рутината, отговорна за това загърбване на бъдещето (термини: “загнабъд” или ЗНБ) осигурява онзи комфорт, който ти позволява да очакваш Плодзеленчукът и днес да е там, където беше вчера и да не очакваш през нощта да са отворили на негово място чуден магазин с лимец и проч. пенкилерни варива. С прости думи - страхът от миналото е за предпочитане пред страха от бъдещето - тухлите вече са в раницата, мистър Хайд се е прибрал след бурна нощ, работим с приятния във всяко отношение доктор Джекил
2. Особено след като намерих в един шкаф таблетки аспирин от 1976-та и те ми подействаха добре - разбрах, че миналото може не само да погребва илюзии, но и да (ги) лекува
3. Има моменти когато всички започват да ме пререждат по опашките и разбирам, че временно съм изчезнал. Има и още по-зловещ признак - като летя насън, (не толкова често и така високо както преди), започвам да чувствам неудобство, че хората се плашат, виждайки ме да се нося на петметрова височина и в крайна сметка ме намразват. Преди - гордост без предразсъдъци, сега - неудобство с предразсъдъци. Колко повече доказателства, тия са достатъчно
4. Набоков твърдял, че ако Кафка познаваше по-добре ентомологията, щеше да знае, че Грегор Замза трябва да е имал крилца и по принцип е можел да излети нанякъде

Книги и филм

1. Има един потресаващ разказ на Набоков от американския му период (написан на английски) - “Знаци и символи” (“Signs and symbols”). Разказва се за възрастна двойка бедни руски емигранти в Щатите, които искат да посетят психичноболния си син в психиатрията, където живее и както всяка година се чудят какъв подарък да му донесат за рождения ден. Отдавна са наясно, че нищо не му е нужно и нищо няма да приеме. Накрая му избират кошничка с десет малки бурканчета с разноцветни плодови желета.

“Тя мислеше за безкрайните вълни на болка, която по някаква причина и се налагаше да изтърпяват, тя и мъжът и; за невидимите великани, невъобразимо измъчващи момчето и; за разлятата в света несметна нежност; за участта на тази нежност, която или смачкват или я използват безцелно, или я превръщат в безумие;”

2. Има един хубав разказ на Акутагава (“японският Кафка”) - “Женско тяло”, в което героят се превръща във въшка и започва да пълзи по голото тяло на жена си, възхитен от красотата на гледките и панорамите, които се разкриват пред погледа му

"Пред него се издигаше могъща планина, от чиято окръглена форма се спускаше нещо като гигантски сталактит, започващ някъде отвъд границите на зрението му. Този сталактит, завършващ допрян в леглото, беше с формата на нар и толкова червен, че изглеждаше като че огън бушуваше скрит във вътрешността."

3. Има един потресаващ филм на Лоузи - “Прислужникът”, който винаги ме кара да се възхищавам от прекрасния начин, по който слугата постепенно се превръща в господар на господаря си. Всичко е точно толкова английско, колкото си го представям, може би защото Лоузи е американец, живял дълго време в Англия. Както в моя случай

* сн.: кадър от "Прислужникът"

Пеперуди

В Берлин Набоков за пръв път в живота си, се влюбил безумно в седемнайсетгодишната Светлана Зиверт. Сгодили се, но родителите на Светлана поставили условие - Набоков трябвало да си намери постоянна работа.
Двамата с брат му започнали в банка. Братът издържал седмица, а Набоков - няколко часа. Годежът се разпаднал. По-късно, Набоков се запознал с бъдещата си жена Вера Слоним, с която прекарал живота си.

* * *

Андре Бретон, Пеперуди

Философска пеперуда

кацнала на розова звезда.

Така възникнал прозорецът към ада.

Мъжът в маска все стои

пред разсъблечената жена.

* на сн.: Владимир Набоков преследващ пеперуди, Carl Mydans, 1958

Шостакович, комсомол, Джойс, Набоков

0. Като повечето нормални хора, ударих два джина и тръгнаха тъжните текстове

1. С един колега тия дни псувахме социализма и той ми разказваше как Шостакович след статията "Сумбур вместо музыки" (1936 г.) като вървял по улицата, всички познати минавали от другата страна от страх да не ги заговори, че ще вземат да ги арестуват после. Чудеше се как може така. Аз не се чудя изобщо - като ме изключиха от комсомола в казармата, изведнъж всички наоколо странно охладняха към мен и това едва ли е било от страх да не ги арестуват или разстрелят, нещо друго е било. Какво е било бе, конници на Армагедона, какво е било чувството? Изключение направиха трима - те както си се държаха нормално, така си останаха и после. Професионално, после станаха съответно - лекар, историк и още лекар. Тогава изчислих съотношението "внезапно видиотили се" към "запазили нормалност" - беше прибл. 80 и 20 на всеки сто. Виждам го и досега, оказа се социална константа.

2. Заглавието "Сумбур вместо музыки" няма да го преведа. Омръзна ми да превеждам. Който трябва е научил руски навремето, който не трябва - не е, нека пропусне този културен пласт. Ще знае какво е казал Джойс за писането ("журналистите пишат за необикновеното, писателите за баналното"), но няма да знае какво е допълнил Набоков ("...но пишат така, че баналното става необикновено, сякаш гледаме света провряли глава между краката си, желателно на плажа")

* фото: Dara Scully

Фрагм. 12-16

1. Поредната съмнително-прекрасна гавра на Гай Ричи /"Агент U.N.C.L.E."/ - шейсетте, ГДР. Трабант /с немски суперагент - ЩАЗИ/ и Вартбург /с американски суперагент - CIA и красива немкиня-автомонтьорка/, в лудешка гонка из улиците на Изт. Берлин, като от време на време колите се отъркват, но нищо им няма и продължават. Автомобилите са тунинговани, щото пердашат яко, купето на Трабанта, нали шпионско, не е от картон, както е редно, а очевидно от 4 милиметрова поцинкована ламарина - изобщо не се разпада от сериозните удари на американския шпионин.

Американецът се казва Наполеон Соло, не е ли прекрасно!

2. Набоков, "Матилда".

"... Наистина, човек за да е щастлив, трябва поне час на ден, поне десет минути, да съществува машинално. А пък аз - винаги разголен, винаги зрящ, даже насън не преставах да се наблюдавам, не разбирайки нищо от битието си, ужасен от мисълта, че не мога да се изключа и завиждам на обикновените хора - чиновници, революционери, продавачи, които уверено и съсредоточено вършат скромното си дело. Нямах даже обвивка. И в тези страшни, нежносини утрини, тракайки с токове през пустинята на града, аз си представях човек, загубил разсъдъка си, защото е започнал отчетливо да усеща движението на земното кълбо. Той би крачил балансирайки, хващайки се за мебелите или щеше да сяда до прозореца с възбудена усмивка като пътник, който във влака изведнъж ви казва: "Страхотно пердашим!"

3. В един форум: "не е важно да пишеш без грешки, а да имаш сърце". 

Тогава разбира се, важи и обратното - важно е да имаш сърце, не е важно да знаеш къде е. Защо да не мислиш, че то се разполага малко над коляното, вдясно. Нима това би променило нещо?

фото: Greg Miller

Случай с Буковски и др.

1. Сега, ако пътувах с влак толкова често колкото преди и щях да си чета книга за да минава по-бързо времето, и както си чета, на някоя междинна гара, например Термен, се качва старец дъхтящ на вино и пикня, и колкото и да ми е неприятно все пак го поглеждам, за да си го класифицирам, т.е. обезвредя. И виждам, че е точно толкова отбльскващ, колкото съм очаквал; безнадежден е, дано слезе по-бързо. Отгоре на всичко се опитва да ме заговаря, но аз тъпо мълча, гледам си книгата, но вече не мога да чета, а само трупам гняв. Слиза съвсем скоро, слава Богу, отдъхвам си, но само след минута, в сърцето ми се забива  страшно подозрение: "Това дали не беше Буковски?" По спомени от снимки точно така изглеждаше, а вероятно и така се е държал, когато пътува с влак. После се успокоявам: добре де, не е бил Буковски. Обаче идва още по-мъчителна мисъл: ако се появи, ще изглежда точно така - неприятен, миризлив гений и ще го изпусна със сигурност. А досега колко такива отблъскващи са минали! Майко мила, много са! И всичките съм ги изпуснал.

2. Генис: "Какво представлява синтаксисът? Това е връзка с помощта на логически вериги, съединяващи мислите с белезниците на съюзите. Само малко да се подведеш по безобидното "тъй като" и в текста се самозаражда независим от автора сюжет. Но колкото и изкусно да е изплетена граматическата мрежа, животът изтича през нея."

3. Набоков: "Ако знаех, че Лолита ще ме направи толкова популярен, щях да избера крава или велосипед за главен герой."

4. Мария Дегтярьова: "Всяка система се стреми към равновесие. Към намаляване на ентропията. Организмът също е система. И вариант като: "Заминавам за Камбоджа, за да се оженя на място за пристанищен докер", подозирам, че не е предвиден. Но, кой знае защо, постоянно се случва именно това. Сякаш от самосебе си."

* на сн.: детайл от редосеялка

Набоков meets Depression

1. Разбира се, има и по-мрачни писатели от Набоков, но толкова фин депресант, не се сещам да съм чел скоро. Сега попаднах на "Знаци и символи" /"Signs and symbols"/, разказ писан през 1948 в Америка, на английски, впоследствие преведен на руски, не от автора.

2. Възрастна двойка отива на свиждане при психично болния си син. Как започва само:

"За четвърти път, и за също толкова години, те се изправиха пред проблема какво да подарят на младеж с неизлечимо болен ум. Желания той нямаше. Творенията на човешките ръце му изглеждаха или като вместилища на злото, тресящи се с пагубно оживление, което само той можеше да възприеме, или като груби приспособления негодни за употреба в отвлечения му свят. Изключвайки множество предмети, способни да го изплашат или обидят /всякакви механизми например, бяха забранени/, родителите му избраха нещо елементарно, невинно и вкусно: кошничка с десет бурканчета различни плодови желета."

/преводът е мой, за съжаление/

3. По нататък, следва перфектно описание на налудните възприятия на момчето, в момента, в който си убеден, че всичко, случващо се около теб представлява знаци, правещи и най-интимните ти преживявания достояние на всички, без възможност да се скриеш или поне малко да ги контролираш или поспреш.

4. Краят също е великолепен, но е тъпо да го преразказвам.

5. Руският превод:

http://lib.ru/NABOKOW/signs.txt

* на снимката: гледат те отвсякъде.