Подивяването

1. Не помня къде, но срещнах приятен термин - "вторично подивяване" ("secondary wilderness"). Първоначално се използвал за особен (западняшки, естествено) подход към градските паркове, които с ловки градинарски трикове се правят да изглеждат като дива гора. В моя случай, с него описваха социум в криза - атомизация на населението, приоритизиране на ценностите свързани с оцеляването, параноидно отношение към забраните и дисциплиниращия дискурс и т.н. И даже една интересна разновидност на Фромовото "бягство от свободата" - да се възмущаваш не от налагащите се ограничения на правата ти, а от това, че властта го прави бездарно, с чести смени на взаимноизключващи се послания, добре познато в психиатрията под името "шизофренна комуникация"

2. Може би не всички се сещат, но древните са го изчислили - абсурд, продължил повече от няколко часа (колкото трае една театрална постановка) води до катарзис. При перманентен абсурд, следва да предположим, че всички ходим напред-назад в репетитивен катарзис и единствено маските пречат да видим просветлените лица и предоргазмения ступор у редките минувачи

3. Както вече предсказаха моите източници, страхът от вируса постепенно се политизира и как няма, като виждам как в говорещите глави (talking heads) по неописуемо прелестен начин се съчетават паника и грандиозен нарцисизъм. Ако почна да чета политология, ако отворя Верба или Лютвак - там всичко ще е описано, но това би довело до нежелателно задълбочаване, което инстинктивно избягвам

4. Очевидно няма връзка, но просто не сме я търсили достатъчно: сещам се за проекта на галериста Марат Гелман от 2008 за честване на годишнина от руско-китайските отношения. Той предложил на китайците пърформанс "Среща на две мумии". От Москва тръгва влак с тялото на Ленин, а от Пекин - с тялото на Мао. По средата на пътя, някъде в Красноярск, двете мумии се засичат и се организира тържество. Китайците за съжаление отказали този вид веселба, без да изтъкнат разумна причина

* Малко ми е неприятно, че коронакризата удари преди всичко бизнеса, който носеше на хората щастие - храна, пътуване, спорт. На сн.: Фестивал на италианската кухня Cibo Nostrum, 2019 г. в Oперата в Катания. Готвачите са над хиляда

Аналоговото ми ухо

1. Няма вече познавачи. Поддържам съмнителна близост с хора, които готвейки се за купон вкъщи, свързват компютъра към уредбата и казват: имам трийсет гигабайта музика, смятам да ми стигне. Ще им стигне, това са над 10 000 парчета. Опитай да намериш любимото си сред тях? Прилича на китайско пожелание: “Нека ухото ви се наслади на десет хиляди любими песни”. Крейзи. Не е възможно жив човек да има толкова много любими песни. Тогава за какво е всичко това? “Да имаш или да бъдеш”, пита Ерих Фром и си отговаря: споко man, носим се мощно от “да бъдеш” към “да имаш”.

2. И така, блуждаейки из “вече имам”, опитваш да се хванеш за нещо. Качеството? Ритуала?

Като се усъмниш в качеството ти казват: Виж ми битрейта, умнико! Какво да го гледам, знам че е висок. Няма вече трепет – касетен дек, хромдиоксид, внимателно с винила, сложи капка вода пред дозата. Нещата са дълбоко дигитални, изкарай си чипа от ухото и ще спреш да чуваш.Само ще виждаш.

3. Понякога се питам: ухото ми аналогово ли е още? А ухо ли е или цифров трансивър? Меко едно такова...

* на снимката: 2006, с. Витановци. В пристъп на ескапизъм, конструирах красив велосипед.