Мисия

1. В една невръстна възраст, когато все още се чудех животът влак ли е или перон, си мечтаех да стана мисионер на някой практически ненужен остров с минимален брой аборигени, по възможност човекоядни. Планирах да им разказвам всякакви небивалици, използвайки местните митове, в които деликатно (и практически незабележимо) щях да вплитам монотеистични елементи и даже някои спорни моменти от съвременното богословие
2. Тъй като от Центъра не очаквах съдействие, а и поради твърде беглото ми познаване на християнството, щях да разчитам на институционалната си харизма (Вебер), която би възпряла всеки порив на неофитите да ме ръкоположат на голяма езическа клада от абаносови пънове и лавър и да ме превърнат в цвъртяща мисионерска пържола. От друга страна, тази възможност щеше да поддържа креативността ми будна и моите проповеди, подобно рой пчели, щяха без милост да жилят дивата мисъл /Леви-Строс/
3. За зла беда, малко след това видях, че подобен сюжет вече е използван в “Животът на Брайън” на Монти Пайтън и пренасочих интересите си към други, не по-малко плодотворни теми

Фрагм. 10-20

1. Една позната педагожка ми обясняваше преди време, че “съзнанието, това е едновременно алгоритъм, процес и резултат” и после се чудеше защо не искам да общувам с нея никога повече. Добре де, аз как успявам да се сдържа да не кажа на някого, че “ябълката е едновременно плод, изяждане и хрупкане”, а тя не може? Платон ми е амикус, но Окам ми е sed magis амикус

2. Има един инвариантен приказен сюжет - безразсъден странник нощува в крайпътен замък (естествено, омагьосан) и там му се случват разни опасни неща, които бързичко изстъргват патината на самодоволството му. И без това измъчен от идиотски стилизираните си флашбеци от детството, нещастникът неочаквано бива натоварен с мисия и принуден да тръгне да геройства

3. Човек с мисия. Мъж с мисия, жена с мисия - безпокоят ме не толкова заради дефолтния фанатизъм (който знаем, предполага непрекъснато удвояване на усилията при смътен спомен за целта на тези усилия), а защото тя силно стеснява изборите ни. Да не говорим за пряката асоциация с мисионерската поза, грубо свиваща спектъра от възможности в ежедневието ни и неминуемо тикаща ни в ръцете на ригидността. Която пък, билийв ми, винаги върви ръка за ръка с фригидността. Така, лишени от последни капки обаяние, вътрешно блокирани при неспиращо външно суетене, биваме доведени до неизбежната капитулация

4. Още малко и ще го докарам като Чоран. Или като Павзаний, знам ли

* сн. Vari Carames

Волният ездач

1. Като всеки нормален човек от м. пол и аз известно време се увличах по компютърните игри. Най-дълго се задържах на Куейк, защото там можеха да се избият много чудовища, а след работа, това е доста смислено занимание.

Невърмайнд, говоря за друго. Сега като гледам някоя въздушна операция, а такива, в последните години дал Г-д, се сещам как играех на една игра-авиосимулатор, която според очевидци, го докарваше доста реалистично.

2. Взимах някой Фантом, избирах си ракети и други оръжия, след което се оглеждах за някоя мисия. Имаше мисии по целия свят. По лесните бяха в Африка, по-трудните в Европа.

3. Никога не изпълнявах мисията. По-скоро ме интересуваше, как ще реагира играта, на серия от абсурдни ходове от моя страна. Разбирам, че е инфантилно, но нямах нерви да изчета и да изпълня всичко, а ми се летеше.

4. Излитах лошо, някакви закрилки ми пречеха, после като волна птица се издигах право нагоре, което носеше смъртоносно  ускорение за пилота, но той /аз/ някак си оживяваше. После си летях където и както исках - ту много високо, ту адски ниско. Като видех нещо интересно на земята веднага го унищожавах. Хич не си пазех амуницията. Постоянно получавах съобщения, че съм взривил я приятелски склад, я приятелски бункер. Постоянно ми се натякваше, че съм се отклонил от мисията. А може би, това ми е мисията, да се отклонявам от мисията, заключавах философски.

5. При такъв лежерен стил на летене, вражеските радари ме засичаха веднага и на екрана започваха да мигат предупреждения. Аз весело ги игнорирах. Почти веднага, във въздуха се появяваха вражеските самолети. Това най-често бяха Миг-ове, защото летях над арабски, просоциалистически страни.

6. Започваха да ме преследват нагло, а аз чаках да ми пуснат ракети. Един колега-невролог, много голям майстор, ме беше научил как да бягам от ракетите. От някои обаче, нямаше измъкване и тогава те радостно ме взривяваха. Понякога се отдалечавах в такава безумна посока, че те се отказваха да ме преследват - явно разбираха, че се касае за кретен-пацифист, отвлякъл изтребител, за да погледа земята от птичи поглед.

7. Обаче бях много подъл. След като ги откажех и се загубех от радарите и ако ми стигнеше горивото се връщах ненадейно и изтребвах всичко по пътя си.

8. Както се вижда, тази игра ми позволяваше да си организирам мисиите, по свое желание и логика. Е добре, това не продължаваше дълго. Скоро ми свършваше горивото, защото аз не ебавах да се връщам в базата. Самолетът падаше, аз катапултирах някъде в пустинята, като малък принц.

9. И тогава започваше най-интересното, но пък играта свършваше.

* на снимката: етюд във висок ключ.