Смяната на темите

1. Всеки си има любим психолог. Моят от едно време е Ървин Гофман /Erving Goffman,1922 - 1982, благодаря ти, Томчо/ - по един прекрасен начин концептуализирал взаимодействието институция - психично болен и аз често споря с него наум, като му показвам грешките и даже му ги коригирам /също наум/, като съм в настроение.

2. Жертва съм на онзи ефект, дето като четеш някой сладкодумец, /Гофман е точно такъв/, си мислиш - баси гения, баси прозренията, но като влезеш в психиатричното отделение /не като пациент/, си казваш: "май не е точно така". Въпрос на гледни точки.

3. Ето например, тук е божествен: "хората попадат в психиатричната клиника не защото възприемат изкривено реалността, а защото не спазват правилата за интеракция с другите. Ако вие разказвате, че сте видели извънземни и оттогава чувате гласове в главата си, в клиниката ще попаднете не заради това, а защото когато другите са ви дали знак, че считат разговора за странен, вие, вместо деликатно да се засмеете и да смените темата, продължавате да говорите за летящи чинии... психиатрията наказва хората заради настойчивостта им да поддържат теми, които другите биха искали да сменят, а не защото самата тема е странна. В един учебник по медицинска психология описват човек, който много обичал да говори за изолация на тръби и можел да сведе всеки разговор към тази тема. Това се приемало за несъмнен белег на умствено разстройство. От друга страна, ако човек под никакъв предлог не се съгласява да говори за изолация на тръби, даже когато всички наоколо настояват за това, това също се приема за симптом... правилата, които човек нарушава, са правилата определящи как да се сменя темата на разговора, а не тези, диктуващи как да се възприема светът".

Това е от "The Presentation of Self in Everyday Life".

4. Но най-очарователна е последната му реч, за конгресa на Амер. социол. асоциация, която за съжаление не е могъл да изнесе, поради напредващата му болест. Тъй като постоянно го питали защо изследва именно това, което изследва, а не нещо друго, той привежда историята на английския алпинист Джордж Мелъри. Мелъри е бил професор по математика в Кембридж и по собствените му думи не обичал планините. Той искал само да изкачи веднъж Еверест и после да се върне и да заживее спокойно, без повече да покорява височини, по-големи  от последния етаж на колежа си. Колегите му предлагали да заживее спокойно, прескачайки фазата с Еверест, "защо ти е Еверест, Джордж?" - питали те. "Защото го има", отговарял професорът. Така отговаря и Гофман на въпроса защо изследва обществото - защото го има.

5. Мелъри наистина тръгва за Еверест през 1924 г. Последно го виждат на път за върха, а тялото му откриват през 1990 г. Споровете дали е успял да го покори или не, продължават до днес.

* сн.: Сали Ман

Сляпо проглежда

1. Аз разбира се, знам доста начини за откриване на магия и частично за премахването и. Не че се интересувам, но някои от пациентите, тези универсални бойци, отиват на магьосник преди да дойдат при мен и вече минали през етапите на меджик-диагностика и терапия, с радост ми се отчитат. Ако имам настроение да им изслушвам простичките тези. А трябва, че се обиждат! И колкото по-заплетен е проблемът, толкова по-елементарни са обясненията им. Една приятна амалгама от защитни истории

2. Много често им счупват яйце и вътре има черни точки или пък, във възглавницата си намират клечици. Е, има и по-трудоемки диагностични подходи - например с белтък от яйце под леглото и др. Зачестиха и инфекционните обяснения - примерно депресията се причинява от микроби etc. В такива случаи, отново ми се появява оня мъчителен въпрос: "Наистина ли всички умни хора напуснаха страната?" Представлява голям плакат шест на два, а въпросът е изписан с черни букви на бял фон

3. От "Класически случаи в психологията", на Джеф Ролс /Classic Case Studies in Psychology, Geoff Rolls, 2010/:

"S. B. ослепял на десетмесечна възраст и случаят му бил признат за неоперабилен. Но благодарение на научните достижения, на 52 годишна възраст S. B. бил опериран и отново прогледнал. Той безусловно се зарадвал на този дар на съдбата, но доста бързо загубил ентусиазма си, изпаднал в депресия и след две години починал. Възстановяването на зрението му донесло много страдания. <...> Като сляп, неговата самостоятелност предизвиквала всеобщо възхищение и самият той изпитвал уважение към себе си, с уменията си на фона на сериозния недъг. Сега разбрал, че в света на зрящите, тези умения са повече от скромни. <...> S. B. починал на 2 август 1960, по-малко от две години след операцията. Няма да е преувеличение, ако кажем, че той умрял от разочарование от това, което видял"

4. Интересна книга, честно

* На снимката: нечувана жестокост - пакистански войници разстрелват пленен робот

Занимания с нефундаментална наука

1. Много интересно се променя телефонният разговор, ако при вдигане на слушалката, вместо безсърдечното "Да!", дистанцирано-учтивото "Да моля?" или невъзпитаното "Ало!", просто излаеш: "Бау!" 

Ефектът е подчертано дяснохемисферен - хората не чуват лая, защото е непредставимо някой да лае по телефона или отсреща да им вдига куче, но нагласите на лаещия /по-нататък в текста - "лаюн"/ прескачат психологическите защити и отиват директно в килера, където е на склад емоционалната когниция. 

2. Какво се променя? Преди всичко, нараства семантичният потенциал на говорещите /по-нататък в текста - "лайкове"/. Като начало, след "Бау!" /по-нататък в текста - "Бау-ефект"/, разговорът се алтернира, появяват се изрази като "Видите ли", "Боя се, че...", "По-добро не би могло и да бъде, но...", etc. 

3. Изреченията стават по-дълги и сложно-съставни, хората влизат "в капана на по-малкото зло" /Мерло-Понти, "Око и дух"/, срещаме сложни наклонни словоформи - "бихте ли бил така добър да..." и "не бих бил толкова сигурен, че...". Не са редки и старинните падежни флексии, дативус /негиращ!/ - "Нему не са нужни обяснения, той си знае своето", генитивус - "Ней трябва ново палто".

4. На фона на изплувалата коректност и даже консонатизъм, интересни модулации търпят и ругатните. Те най-често се евфемизират до "Поврага" /устар./, а при работещи или живеещи в чужбина - "Карамба" - за централноамерикански и островни държави, "Коньо" за испаноезични, "Фък дъ систъм" в панамериканските диалекти, "Мерд" за франкисти. Герундият /"ficke-ficke" на немските автори/, също става предпочитана комуникативна форма и дори норма.

5. Разбира се, някои школи, без нужната задълбоченост в проблема, приравняват "Бау-ефекта" към когнитивния дисонанс - по-аналогичен начин настъпва объркване и срив на експектациите, след което скриптът на реципиента /по-нататък в текста: "облайваният"/ е разрушен. Мисля обаче, че след обнародването на най-новите данни в психолингвистиката /вж. Слама-Казаку - "RESPONSE-ABLE: Empower for Action or as a Victim?" - непреводимо/ и невросемантиката, /вж. Майкъл Хол: "Непоемане на отговорност чрез мрънкане и разговори за политика"/, тези учени трябва да ревизират схващанията си.

* Брьогел-стари, "Глупаци и шутове"

Питай!

1. Проблемът е, че не питат. Пишат статии, дисертации, правят наука, губят време, пари и енергия и накрая получават резултати, които можех да им предскажа още в началото. Е, щом трябва експеримент и статистика, спиране няма.

2. Същото прави и Милтън Рокич /Rokeach/ през 1959г. Той бил социален психолог и всичко хубаво, но решил да открие нов начин за повлияване налудностите на шизофренно болните по пътя на логиката. Че така не става, е известно на всеки практикуващ психиатър, примерно от осемнайсти век насам, но Рокич бил практикуващ психолог, както някъде вече споменах.

3. Той предложил много красива хипотеза. Ако един шизофрен е убеден, че е Наполеон и го срещнат с друг такъв със същото предположение, това би разклатило убежденията поне на единия и би довело до терапевтичен успех. Ако пък не стане, ще имаме нов поглед върху заболяването.

4. В Мичиган, където пичът работел, имало около 25 000 хоспитализирани болни /това е преди деинституционализацията, сега сигурно са 250, останалите са обхванати от доболнични мрежи/. За съжаление, сред тях нямало ни един Наполеон, но Рокич намерил трима, които считали, че са Христос. Уговорил се да ги съберат в болницата на гр. Ипсиланти - Мичиган. Наблюдавал ги три години /1959 - 61/, през което време всячески се опитвал да ги разубеди, че са Исуси. Предполагам, Рокич е разчитал те да си кажат: "ОК, аз съм Исус, но тия двамата тука твърдят същото за себе си. Хайде двама, бих го преглътнал, но трима! Да не би пък аз нещо да греша?"

5. Естествено, клетите хорица не си помислили нищо такова. Всеки от тях успешно рационализирал факта, че някакъв неприятник-учен го насилва да си говори с двама странни типа, твърдящи очевидни глупости - че са Христоси.

Първият /псевдоним Клайд Бенсън/ решил, че тия двамата не са живи хора, а мъртви тела, управлявани от зловещи роботи. Вторият /псевдоним Лиън Габор/ нарекъл другите двама "по-малките инструментално-оголени богове", а себе си - "истински Супербог". Третият /псевдоним Джозеф Кесъл/ почти оправдал очакванията на Рокич, само че обърнати на 180 градуса. Той твърдял: "Аз съм истинският Христос, а тези двамата са психично болни, които вие сте докарали за да им се отворят очите и да разберат, че не са никакви Исусовци.

6. Всичко това, Милтън Рокич описал в книгата "Тримата Христосовци от Ипсиланти". Поне се е изкефил.

* фото: Вивиан Майер