Тъжно, като всяко магаре

1. Защо приемат, че животните не можели да мислят концептуално, били им достъпни само низши емоции, продиктувани от инстинкти, нямали способност за рефлексия, самосъзнание и т.н. Тези дни наблюдавах едно магаре. Цял ден стоя на място и гледаше замечтано в различни посоки, като очарован принц. И мен ме наблюдаваше с интерес, докато бях в обсега му. Някой, ако няма способност да мисли, би ли стоял така цял ден без нищичко да предприеме - нали ще умре от скука или ще полудее. Според мен, магаринът през цялото време си мислеше разни неща - реминисцираше, рекапитулираше, анализираше, спомени му нахлуваха и др. Старо магаре беше, доколкото мога да преценя

2. Мога да предположа (без да съм телепат, просто го погледнах в очите с бинокъл “Olympus” 7x40), за какво си мислеше: “Има на земята една долина, напусната навеки, но никога незабравяна - като виолетов блян в душата ми, нейният спомен, нейните следи са отпечатани в сърцето ми: разтопеното слънце, шумните пъстроцветни пазари, селцата потънали в зеленина, планините наоколо с възнесени над облаците снежни върхове и мътноледени потоци, кристалните изгреви и пурпурно-страстните залези. Ще ги видя ли някога отново? Не, завръщане няма, но пред мен е дарът на примирението - спомените. Но нека спра тъжните си разсъждения, защо да преживявам старостта двойно - един път като предчувствие и втори път - наяве” и т.н.

3. Като цяло го оцених като тъжно магаре, но според мен те използват този трик за да събудят майчинското у нас (у мен, в случая). Останах хладен.

* на сн.: магарето, пипнато с малко Фотошоп, да стане по-лятно

Фрагм.

1. Тия хора какво им става - четете денонощно, четете за да не оглупеете, който не чете ще умре, заровете пет книги в Борисовата градина, направете си актова снимка с книга, убийте съвременен писател и т.н. Защо, пипъл? Четенето не ми е хранителна добавка. Не изпитвам страх от това, че ако не чета ще оглупея, защото опитът ме учи, че и да си чел и да не си... Каква е тази пленителна всеобща диспансеризация? А страхът от хистеричния обрат "нема да им чета!" къде отиде?

2. Сънищата ми се опростиха до неузнаваемост. Няма го вече дори и онзи опасен тип, влизащ през нощта в дома ми и омагьосващ ме да не мога да се помръдна и дори да изкрещя. Вместо това - сънувам, че си бъркам в носа. Чак ми е неудобно да интерпретирам. Не са мои тия, не са.

3. Обява в санаториум:

"За сведение на почиващите: пред входа на корпус "А" от 8 до 14ч., професионален фотограф ще ви снима за спомен. Тези, които не желаят, ще си отидат без спомен."

* на сн.: Милано, руски моряци пристигат на шопинг.

Спомени от лошия вид

1. Ужасно не обичам някой да започне да ми разправя спомени за казармата. Това е едно от най-мерзостните ми преживявания, нищо, че като мине време, загръщаме събитието с умилително-романтичен шлейф и си казваме: абе, може би не беше толкова лошо... Не се лъжете - беше адски лошо. Просто работи защитен механизъм, вследствие на който и да те обезглавят, пак ще ти остане приятен спомен, ако някак си оживееш.

2. Единствено бих се съгласил, ако ми говорят за това събитие максимум 2 минути и то - с много поезия - толкова много, че да видя слънчеви дъги, като бензин в кална локва.

3. Ето така приблизително: имахме един заместник командир по политическата част - възрастен подполковник, невероятно подъл и неприятен труженик с пагон. Веднъж го видяхме да минава пред Щаба с бяло цвете в ръка /не помня - роза? магнолия? орхидея?/, която бе допрял до носа си и нежно вдъхваше пленителния и аромат. Е, помислихме си с приятеля Шемелеков - не е ли срамно, да мечтаем да разстреляме такъв естет.

4. Усвоих особен урок тогава: най-добрата позиция в казармата е дезертьорството, както и да го разбираме.

на сн.: Лъвът през зимата. Софийски зооград.